Паспортизация
Шейла Фицпатрик,
Паспортът безспорно е най-строго следеният от всички персонални документи. Това обаче не значи, че паспортите споделят цялата истина за техните носители. Аз да вземем за пример имам три, които съдържат всъщност една и съща информация: име, година и място на раждане. В единия обаче се споделя, че съм „ австралийка “, в другия, че съм „ английски жител “, а в третия, където граматиката е запокитена напразно, че моята „ народност “ е „ Съединените американски щати “. Когато влизам или напущам Австралия, демонстрирам австралийския си паспорт, до момента в който при същите мотиви в Съединени американски щати, представям моя американски паспорт. Това може да намирисва леко на шикалкавене, само че такава точно е процедурата, препоръчвана в съответните държавни указания за жителите с множествено поданство.
Паспортът, като наложителен атрибут за пътешестване в чужбина, се появява по време на Първата международна война. Преди това множеството европейски страни употребяват вътрешните паспорти като средство за надзор на подвижността и за идентифициране на техните носители съгласно общественото им състояние, само че в името на икономическия демократизъм те биват последователно отстранени. В Руската империя обаче наклонността е в противоположната посока: паспортният режим, въведен от Петър Велики при започване на XVIII век, се резервира дълго време като регулатор на придвижването. Руският вътрешен паспорт от времето на Първата международна война разпознава своите носители (само мъже) по сан, вяра, фамилно състояние и валидност за военна работа.
След Октомврийската гражданска война през 1917 година болшевиките отстраняват вътрешните паспорти, жигосани като инструмент на царското подтисничество. Но към началото на 1930-те стартират очевидно да съжаляват. Непосредственият проблем е гладоморът в Украйна, Южна Русия и Казахстан: с цел да бъде осуетен сривът на градската купонна система, би трябвало да бъде пресечено бягството на гладуващите селяни към градовете. „ Паспортизация “ е грозният термин, въведен при започване на 1933 година, за процедурата за издаване на вътрешни паспорти на преценените като почтени за това жители. Новите паспорти разпознават техните носители съгласно обществена класа и народност, защото това са значими индикатори за руския режим, облагодетелстващ служащите, селяните и членовете на „ изостаналите “ националности и дискриминиращ представителите на старите привилегировани съсловия.
Паспортизацията е колкото инклузивна, толкоз и извънредна стратегия. Гражданите на Москва и Ленинград, дамгосани като паразити (за разлика от „ трудещите се “), нямат право на паспорт или обвързваното с него позволение за градско поданство (прописка) и биват безогледно изхвърляни от своите жилища и града. „ Бивши хора “ от старите горни съсловия, в това число доста ленинградски интелектуалци, са измежду подложените на остракизъм. „ Ако човек нямаше паспорт в Съюз на съветските социалистически републики – написа есеистът Борис Хазанов, – той не беше към този момент личност… Сякаш човек нямаше към този момент пенис. Той беше никой “. Ала селяните, забележителна част от цялостното население, трябваше да чакат повече от 40 години, с цел да се снабдят най-накрая с паспорти; прочее до 1988 година, даже с паспорти, те можеха да напущат своето местоживеене единствено с позволението на колхоза.
Моите персонални търкания със света на паспортите и съответните бюрокрации безспорно имат значителен принос за интереса ми към ролята на революцията и обществените промени за отменяне на старите идентичности и нуждата от основаване на нови. Все отново в никакъв случай не бих и помислила да напиша книга от 400 страници за руската паспортна организация, което точно е сторил съветският антрополог Алберт Байбурин, професор в Европейския университет в Санкт Петербург, приключил образованието си през 1970-те в влиятелния институт по семиотика в Тарту, Естония (The Soviet Passport: The History, Nature and Uses of the Internal Passport in the USSR by Albert Baiburin).
В ранните дни на руската паспортна система най-щекотливият признак, закрепен в паспорта, е обществената класа. Към края на 1930-те обаче, както показва Байбурин, класовият белег не е към този момент толкоз настоящ проблем, защото класовата война, обвързвана с революцията, е извоювана и не е толкоз значимо да се разпознават „ класовите врагове “. На негово място, като основно поле на контестации и операции, идва националността.
„ Съветски “ самичък по себе си не беше националност; това беше поданството на хората в многонационалния Съюз на съветските социалистически републики, всеки от които също така притежаваше народност – съветска, украинска, еврейска, татарска и така нататък Някои националности ставаха проблематични в избрани моменти, като да вземем за пример чеченците или кримските татари след депортациите през 1940-те, или пък евреите през последните години от ръководството на Сталин. При тези условия, когато на 16 години получава първия си паспорт и правото самичък да избере своята народност, младежът с един съветски и един татарски или еврейски родител най-вероятно ще избере съветската народност като най-безопасната алтернатива. Има, несъмнено, и изключения: еврейската народност стана доста мечтана за някои, когато през 1970-те бе открехната вратата за емиграция на евреите – опция, която бе недостъпна съвсем за всички останали руски жители. Би било забавно да знаем каква народност е била вписана в руския паспорт на самия Алберт Кашфулович Байбурин, роден през 1947 година в Южна Русия с неруско малко име и татарско презиме. Ала за разлика от своите суетни западни сътрудници, съветските професори заобикалят персоналните детайлности в своята академична работа.
Съветските паспорти, за разлика от царските, се издават както на дамите, по този начин и на мъжете. Децата наложително се вписват в паспорта на единия от родителите, нормално майката, само че по избор могат да бъдат вписани и в двата. Но най-много мъжките паспорти съдържат записка, напомняща на носителя, че е задължен да заплаща алименти, на процедура прехрана за децата. Женитби и разводи също са регистрирани в паспорта, което дава на дамите комфортна опция да ревизират що за стока са техните претенденти. Ако някой мъж ви харесва – съгласно една от женските свидетелки на Байбурин, – първите ви думи към него би трябвало да бъдат: „ Я дай да ти видя паспорта “.
Всеки можеше законно да промени името си в СССР; обсъжданата книга съдържа забавна глава за изгрева и залеза на „ революционните “ имена през 1920-те: Октябрина, Ким, Нинел и безчет други сходни. Някои хора сменят името си, с цел да не звучи издайнически еврейско или етническо. Най-често сменяните през 1930-те са селски имена като Матрьона и Кузма (смятани за прекомерно „ невъзпитани “), а най-популярните им заместители са аристократични преди време имена като Наташа и Андрей, като че ли излезли напряко от „ Война и мир “.
През 1991 година руските паспорти бяха публично заменени с паспорти на Руската федерация, като старите резервираха валидността си до приключване на периода им. В наши дни „ паспортизацията “ закупи ново значение: имам поради предлагането на съветско поданство, за пръв път през 2019 година на живеещите в Донбас, а в този момент на всеки украинец, без значение дали преди този момент е бил разпознат като руснак по рождение и без отвод от украинския му паспорт. Този инклузивен курс, очевидно предопределен да подкрепи външнополитическите планове на Москва и в същото време да усъвършенства националната демографска статистика, е в цялостен контрастност с първичното извънредно предопределение на руския паспорт. Но продължава традицията, разглеждаща издаването на руски/съветски паспорт като привилегия.
За разлика от руските жители, днешните жители на Руската федерация имат право да имат и задграничен паспорт, дружно с съветския, и доста членове на елита сигурно са се подсигурили с подобен. Но когато притежателят на двойно поданство се намира на съветска територия, годен е единствено съветският паспорт – също като в Австралия. Само че вероятността да ми се наложи да потърся помощ от английското или американското консулство в Мелбърн е несравнимо по-малка от подобен случай с собственик на съветски и австралийски паспорт в Москва. Днес хората с задгранични връзки в Русия се сблъскват с всевъзможни усложнения, в това число вероятността да бъдат принудени да се записват като „ задграничен сътрудник “. В едно отношение обаче Австралия изпревари Русия по отношение на подозрителността към чужденците: през 2017 и 2018 година, изпълнявайки присъдата на Върховния съд, лишаваща притежателите на задгранични паспорти от опцията да заемат изборни длъжности, значителен брой австралийски парламентаристи и даже няколко министри се видяха принудени да подадат оставка, тъй като се оказа, че са с двойно гражданство; до момента в който в Русия едвам с референдума от 2020 година конституцията бе изменена по този начин, че да не се допусне жители с два паспорта да заемат „ значими постове, засягащи националната сигурност “. Това прочее бе същият референдум, който узакони оставането на Путин на власт и след 2024 година и дефинира брака като законна връзка сред мъж и жена.
Така най-после стигаме до още един белег, отбелязван в постсъветските и множеството други паспорти: пола. Изглежда необичайно, само че руските паспорти не идентифицираха категорично носителя като мъж или жена, евентуално тъй като е било считано за явно какъв е той, поради съществуването на фотография и разликата в граматическата форма на фамилното име. Не бях забелязала тази детайлност преди да се заема с паспортната тематика, и тогава се замислих каква е позицията на съветската страна по въпроса за промяната на пола. Руският закон наподобява към този момент признава опцията за смяна на пола, изключително в резултат на хирургическа интервенция, само че съгласно наличните сведения възможностите за узаконяване на сходни промени са по-скоро минимални.
Тази пролет чух една завладяваща история от Украйна, където законодателство и, както може да се допусна, публични настроения по въпроса са сходни с съветските. През март Си Би Ес заяви за случая на един 31-годишен гражданин на Киев от Крим, чиято еднаквост към този момент е била подложена на тестване в резултат на анексирането на Крим от Русия през 2014 година, който решил да смени пола си от мъжки на женски. Тя не се пробвала да промени съответната информация в паспорта си, очевидно смятайки това за безнадеждно начинание. Когато съветските войски нападнаха Киев, тя се пробвала да напусне страната дружно с другите дами и деца – само че ядец: в паспорта ѝ пишело, че е мъж, а на украинските мъже не бе разрешено да напущат страната поради военната тегоба.
Репортажът на Си Би Ес беше изискан в звук на състрадание към един човек, на който е било попречено да осъществя същинската си природа; само че надали би бил общопризнат по този начин от множеството руснаци и – както допускам – множеството украинци. Последните евентуално ще го изтълкуват като чиста машинация, опит за избавяне от военна работа в този час на висшо тестване за украинската нация.
В моето несистематично изследване на руските законодателни архиви съм се натъквала на няколко случая, при които дами са се представяли за мъже и назад. В общи линии провинилите се са били третирани доста меко, без да се стига до съд. Сега в светлината на възхода на придвижването ЛГБТ на Запад съветската реакция евентуално се е изострила. Според Путин фактът, че децата на Запад биват „ възпитавани, че момчето може да стане момиче и обратно… граничи с закононарушение против човечеството “. Той е на мнение също, че „ дамата е жена, а мъжът е мъж “ – и множеството руснаци безспорно са съгласни с него.
Превод от британски Стоян Гяуров
Шейла Фицпатрик (1941) е влиятелен австралийски историк, специалистка по история на Съюз на съветските социалистически републики и модерна Русия. Sheila Fitzpatrick, File-Selves. London Review of Books.
Паспортът безспорно е най-строго следеният от всички персонални документи. Това обаче не значи, че паспортите споделят цялата истина за техните носители. Аз да вземем за пример имам три, които съдържат всъщност една и съща информация: име, година и място на раждане. В единия обаче се споделя, че съм „ австралийка “, в другия, че съм „ английски жител “, а в третия, където граматиката е запокитена напразно, че моята „ народност “ е „ Съединените американски щати “. Когато влизам или напущам Австралия, демонстрирам австралийския си паспорт, до момента в който при същите мотиви в Съединени американски щати, представям моя американски паспорт. Това може да намирисва леко на шикалкавене, само че такава точно е процедурата, препоръчвана в съответните държавни указания за жителите с множествено поданство.
Паспортът, като наложителен атрибут за пътешестване в чужбина, се появява по време на Първата международна война. Преди това множеството европейски страни употребяват вътрешните паспорти като средство за надзор на подвижността и за идентифициране на техните носители съгласно общественото им състояние, само че в името на икономическия демократизъм те биват последователно отстранени. В Руската империя обаче наклонността е в противоположната посока: паспортният режим, въведен от Петър Велики при започване на XVIII век, се резервира дълго време като регулатор на придвижването. Руският вътрешен паспорт от времето на Първата международна война разпознава своите носители (само мъже) по сан, вяра, фамилно състояние и валидност за военна работа.
След Октомврийската гражданска война през 1917 година болшевиките отстраняват вътрешните паспорти, жигосани като инструмент на царското подтисничество. Но към началото на 1930-те стартират очевидно да съжаляват. Непосредственият проблем е гладоморът в Украйна, Южна Русия и Казахстан: с цел да бъде осуетен сривът на градската купонна система, би трябвало да бъде пресечено бягството на гладуващите селяни към градовете. „ Паспортизация “ е грозният термин, въведен при започване на 1933 година, за процедурата за издаване на вътрешни паспорти на преценените като почтени за това жители. Новите паспорти разпознават техните носители съгласно обществена класа и народност, защото това са значими индикатори за руския режим, облагодетелстващ служащите, селяните и членовете на „ изостаналите “ националности и дискриминиращ представителите на старите привилегировани съсловия.
Паспортизацията е колкото инклузивна, толкоз и извънредна стратегия. Гражданите на Москва и Ленинград, дамгосани като паразити (за разлика от „ трудещите се “), нямат право на паспорт или обвързваното с него позволение за градско поданство (прописка) и биват безогледно изхвърляни от своите жилища и града. „ Бивши хора “ от старите горни съсловия, в това число доста ленинградски интелектуалци, са измежду подложените на остракизъм. „ Ако човек нямаше паспорт в Съюз на съветските социалистически републики – написа есеистът Борис Хазанов, – той не беше към този момент личност… Сякаш човек нямаше към този момент пенис. Той беше никой “. Ала селяните, забележителна част от цялостното население, трябваше да чакат повече от 40 години, с цел да се снабдят най-накрая с паспорти; прочее до 1988 година, даже с паспорти, те можеха да напущат своето местоживеене единствено с позволението на колхоза.
Моите персонални търкания със света на паспортите и съответните бюрокрации безспорно имат значителен принос за интереса ми към ролята на революцията и обществените промени за отменяне на старите идентичности и нуждата от основаване на нови. Все отново в никакъв случай не бих и помислила да напиша книга от 400 страници за руската паспортна организация, което точно е сторил съветският антрополог Алберт Байбурин, професор в Европейския университет в Санкт Петербург, приключил образованието си през 1970-те в влиятелния институт по семиотика в Тарту, Естония (The Soviet Passport: The History, Nature and Uses of the Internal Passport in the USSR by Albert Baiburin).
В ранните дни на руската паспортна система най-щекотливият признак, закрепен в паспорта, е обществената класа. Към края на 1930-те обаче, както показва Байбурин, класовият белег не е към този момент толкоз настоящ проблем, защото класовата война, обвързвана с революцията, е извоювана и не е толкоз значимо да се разпознават „ класовите врагове “. На негово място, като основно поле на контестации и операции, идва националността.
„ Съветски “ самичък по себе си не беше националност; това беше поданството на хората в многонационалния Съюз на съветските социалистически републики, всеки от които също така притежаваше народност – съветска, украинска, еврейска, татарска и така нататък Някои националности ставаха проблематични в избрани моменти, като да вземем за пример чеченците или кримските татари след депортациите през 1940-те, или пък евреите през последните години от ръководството на Сталин. При тези условия, когато на 16 години получава първия си паспорт и правото самичък да избере своята народност, младежът с един съветски и един татарски или еврейски родител най-вероятно ще избере съветската народност като най-безопасната алтернатива. Има, несъмнено, и изключения: еврейската народност стана доста мечтана за някои, когато през 1970-те бе открехната вратата за емиграция на евреите – опция, която бе недостъпна съвсем за всички останали руски жители. Би било забавно да знаем каква народност е била вписана в руския паспорт на самия Алберт Кашфулович Байбурин, роден през 1947 година в Южна Русия с неруско малко име и татарско презиме. Ала за разлика от своите суетни западни сътрудници, съветските професори заобикалят персоналните детайлности в своята академична работа.
Съветските паспорти, за разлика от царските, се издават както на дамите, по този начин и на мъжете. Децата наложително се вписват в паспорта на единия от родителите, нормално майката, само че по избор могат да бъдат вписани и в двата. Но най-много мъжките паспорти съдържат записка, напомняща на носителя, че е задължен да заплаща алименти, на процедура прехрана за децата. Женитби и разводи също са регистрирани в паспорта, което дава на дамите комфортна опция да ревизират що за стока са техните претенденти. Ако някой мъж ви харесва – съгласно една от женските свидетелки на Байбурин, – първите ви думи към него би трябвало да бъдат: „ Я дай да ти видя паспорта “.
Всеки можеше законно да промени името си в СССР; обсъжданата книга съдържа забавна глава за изгрева и залеза на „ революционните “ имена през 1920-те: Октябрина, Ким, Нинел и безчет други сходни. Някои хора сменят името си, с цел да не звучи издайнически еврейско или етническо. Най-често сменяните през 1930-те са селски имена като Матрьона и Кузма (смятани за прекомерно „ невъзпитани “), а най-популярните им заместители са аристократични преди време имена като Наташа и Андрей, като че ли излезли напряко от „ Война и мир “.
През 1991 година руските паспорти бяха публично заменени с паспорти на Руската федерация, като старите резервираха валидността си до приключване на периода им. В наши дни „ паспортизацията “ закупи ново значение: имам поради предлагането на съветско поданство, за пръв път през 2019 година на живеещите в Донбас, а в този момент на всеки украинец, без значение дали преди този момент е бил разпознат като руснак по рождение и без отвод от украинския му паспорт. Този инклузивен курс, очевидно предопределен да подкрепи външнополитическите планове на Москва и в същото време да усъвършенства националната демографска статистика, е в цялостен контрастност с първичното извънредно предопределение на руския паспорт. Но продължава традицията, разглеждаща издаването на руски/съветски паспорт като привилегия.
За разлика от руските жители, днешните жители на Руската федерация имат право да имат и задграничен паспорт, дружно с съветския, и доста членове на елита сигурно са се подсигурили с подобен. Но когато притежателят на двойно поданство се намира на съветска територия, годен е единствено съветският паспорт – също като в Австралия. Само че вероятността да ми се наложи да потърся помощ от английското или американското консулство в Мелбърн е несравнимо по-малка от подобен случай с собственик на съветски и австралийски паспорт в Москва. Днес хората с задгранични връзки в Русия се сблъскват с всевъзможни усложнения, в това число вероятността да бъдат принудени да се записват като „ задграничен сътрудник “. В едно отношение обаче Австралия изпревари Русия по отношение на подозрителността към чужденците: през 2017 и 2018 година, изпълнявайки присъдата на Върховния съд, лишаваща притежателите на задгранични паспорти от опцията да заемат изборни длъжности, значителен брой австралийски парламентаристи и даже няколко министри се видяха принудени да подадат оставка, тъй като се оказа, че са с двойно гражданство; до момента в който в Русия едвам с референдума от 2020 година конституцията бе изменена по този начин, че да не се допусне жители с два паспорта да заемат „ значими постове, засягащи националната сигурност “. Това прочее бе същият референдум, който узакони оставането на Путин на власт и след 2024 година и дефинира брака като законна връзка сред мъж и жена.
Така най-после стигаме до още един белег, отбелязван в постсъветските и множеството други паспорти: пола. Изглежда необичайно, само че руските паспорти не идентифицираха категорично носителя като мъж или жена, евентуално тъй като е било считано за явно какъв е той, поради съществуването на фотография и разликата в граматическата форма на фамилното име. Не бях забелязала тази детайлност преди да се заема с паспортната тематика, и тогава се замислих каква е позицията на съветската страна по въпроса за промяната на пола. Руският закон наподобява към този момент признава опцията за смяна на пола, изключително в резултат на хирургическа интервенция, само че съгласно наличните сведения възможностите за узаконяване на сходни промени са по-скоро минимални.
Тази пролет чух една завладяваща история от Украйна, където законодателство и, както може да се допусна, публични настроения по въпроса са сходни с съветските. През март Си Би Ес заяви за случая на един 31-годишен гражданин на Киев от Крим, чиято еднаквост към този момент е била подложена на тестване в резултат на анексирането на Крим от Русия през 2014 година, който решил да смени пола си от мъжки на женски. Тя не се пробвала да промени съответната информация в паспорта си, очевидно смятайки това за безнадеждно начинание. Когато съветските войски нападнаха Киев, тя се пробвала да напусне страната дружно с другите дами и деца – само че ядец: в паспорта ѝ пишело, че е мъж, а на украинските мъже не бе разрешено да напущат страната поради военната тегоба.
Репортажът на Си Би Ес беше изискан в звук на състрадание към един човек, на който е било попречено да осъществя същинската си природа; само че надали би бил общопризнат по този начин от множеството руснаци и – както допускам – множеството украинци. Последните евентуално ще го изтълкуват като чиста машинация, опит за избавяне от военна работа в този час на висшо тестване за украинската нация.
В моето несистематично изследване на руските законодателни архиви съм се натъквала на няколко случая, при които дами са се представяли за мъже и назад. В общи линии провинилите се са били третирани доста меко, без да се стига до съд. Сега в светлината на възхода на придвижването ЛГБТ на Запад съветската реакция евентуално се е изострила. Според Путин фактът, че децата на Запад биват „ възпитавани, че момчето може да стане момиче и обратно… граничи с закононарушение против човечеството “. Той е на мнение също, че „ дамата е жена, а мъжът е мъж “ – и множеството руснаци безспорно са съгласни с него.
Превод от британски Стоян Гяуров
Шейла Фицпатрик (1941) е влиятелен австралийски историк, специалистка по история на Съюз на съветските социалистически републики и модерна Русия. Sheila Fitzpatrick, File-Selves. London Review of Books.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ